Part 39: Много ме е срам 

Той оправи ризата си и излезе.

Вратата се затвори. Уей Уей нямаше сили дори да се добере до дивана. Тя се плъзна надолу, с гръб опрян на вратата, и седна на пода. Прегърна с ръце краката си, а ушите и лицето ѝ почервеняха. Чувстваше се неспокойна, раздразнена и ядосана едновременно.

Мина доста дълго време преди Уей Уей да възвърне силата си и да прочисти ума си от всички тези смесени емоции.

Тя стана за секунда. В крайна сметка, как можеше просто да седи и да го чака? Това беше прекалено абсурдно! Нямаше начин. Най-добре беше да побърза и да се измъкне.

Но тя се спря, тъкмо когато тръгна да излиза.

Какво щеше да значи, ако избяга така? Това, това, което се случи, всъщност не беше ли напълно нормално? Не си ли го беше представяла от доста дълго време? … …

Може би просто се беше случило прекалено бързо и не беше подготвена, затова се беше държала неадекватно. ==

А ако сега избяга, нямаше ли да изглежда още по-идиотско и сякаш взима нещата прекалено навътре? ……

Уей Уей застана замислено край входа. Щеше да се пръсне от чудене дали да избяга или не.

И тъкмо когато беше пред такава дилема, порция телешко с ориз я спаси.

Асансьорът се отвори и се чу звук „дзън”. Излезе млад мъж, който носеше бейзболна шапка и торбичка.

Той се огледа и спря пред Уей Уей.

-- Вие ли сте г-ца Бей?

Уей Уей кимна малко изненадано.

-- Заповядайте, доставката Ви телешко с ориз. 15 юана. – момчето с бейзболна шапка ѝ подаде торбичката.

Телешко с ориз …

Изобщо не ѝ беше нужно да знае кой го е поръчал. Тя взе торбичката. Усети чувство на безпомощност, когато лицето и ушите ѝ отново почервеняха.

Момчето чакаше Уей Уей да му плати. Тя бръкна в джоба си и извади банкнота от сто юана.

Момчето не я прие и каза колебливо,

-- Нямате ли дребни?

Уей Уей поклати глава. Беше дала всичките си дребни за пътуването до тук.

-- Може ли да помолите някой да ви услужи? Нямам да ви върна.

Някой да ѝ услужи… Да Шен ли? В мига, когато тази мисъл се появи, Уей Уей се почувства победена. Но веднага ѝ хрумна идея. Очите ѝ заблестяха и тя каза на момчето развълнувано,

-- Ами защо не дойда с вас до ресторанта, за да платя?

-- Но това… … не би ли било прекалено неудобно за Вас?

-- Няма проблем, няма проблем. – Уей Уей отвърна, чувствайки, че идеята е невероятна. Тя влезе в асансьора, заедно с куфара си. След малко се обърна.

-- Моля изчакайте ме. Ще отида да оставя бележка.

Тя се върна в офиса, заедно с багажа си.

Момчето я наблюдаваше. Той отвори уста, искаше да каже „ако искате да го запишем на сметка,” но не успя.

Когато Сяо Най се върна в офиса, нямаше никой. Но имаше бележка на компютъра му. Той я взе.

-- Благодаря за телешкото с ориза, но нямах дребни, а разносвачът не искаше да го запише на сметка, затова отидох до ресторанта да му платя. 

Накрая имаше нарисувана голяма усмивка.

Ъгълчетата на устните на Сяо Най се надигнаха.

Ако искаше да бяга, хубаво. Нямаше нужда да си измисля глупави извинения. Той остави бележката в папката си. После извади телефона, за да набере номер, който наскоро беше научил. Щом му вдигнаха, той попита веднага,

-- Къде си?

Уей Уей беше заета да почиства апартамента си.

Тя не беше човек, който ще се впусне в битка неподготвен. Преди да се върне в Пекин беше планирала всичко. Най-важното беше да си намери място, където да отседне. Преди да си тръгне, не беше пуснала заявление, че иска да остане в общежитията през лятото, затова сега не можеше да отиде там. За щастие, Сяо Лин, това богато момиче, имаше апартамент билизо до университета и ѝ даде да го ползва. Беше ѝ пратила ключовете няколко дни по-рано с доставка.

Уей Уей беше покрита с прах от чистенето, когато Сяо Най се обади.

Телефонът ѝ звънна весело с националния химн.

Уей Уей го гледаше втренчено известно време преди да вдигне. Сърцето ѝ биеше тежко, но това не личеше в думите ѝ.

-- Чистя апартамента на Сяо Лин. Не мога да остана в общежитията, затова известно време ще живея в нейния празен апартамент.

-- Адрес.

-- Ух, ще идваш ли? Може би малко по-късно. Сега още чистя и е доста мръсно.

-- Ще ти помогна.

-- Ух, няма нужда. Ти си такъв важен човек. Не мога да си позволя да те наема… … -- На Уей Уей ѝ хрумваха всевъзможни извинения, просто защото не искаше той да идва.

Сяо Най мълча за минута, облегнат в стола на бюрото си, с изтегнати крака, после каза спокойно,

-- Уей Уей, да не те е срам?

-- … …

В отговор, Уей Уей каза на един дъх,

-- „Бао Гуи Гардън” блок 17, 1601А. Купипрепаратзасъдовекатоидваш.  – и затвори телефона.

 След половин час на вратата се позвъни. Уей Уей отвори бързо. Преди той да е казал каквото и да е, Уей Уей стъпи на пръсти и сложи на главата му хартиена шапка, която тъкмо беше сгънала. После го бутна в кухнята и връчи парцал в ръцете му.

-- Почисти кухнята. Не излизай преди да си свършил.

После се върна в спалнята, за да чисти прозорците.

С парцал в ръка, Сяо Най огледа кухнята. Той поклати глава усмихвайки се и започна да чисти.

Изглеждаше сякаш я е настъпил по мазола. Дали трябваше да се опита да я успокои? Или да я настъпи по мазола още малко? Беше толкова интересно да я вижда ядосана.

С неговия мозък за милиони, той се замисли дълбоко върху това.

Чак малко след пет вечерта, апартаментът започна да изглежда приемливо за отсядане. Уей Уей се чувстваше горда докато гледаше чистите прозорци и подредената стая.

Сяо Най излезе от другата спалня, носейки торба с боклук. Като свърши с кухнята, Уей Уей го беше пратила във втората спалня. След като свърши и с нея, дори брилянтният и елегантен Сяо Най имаше малко прах по лицето, а хартиената шапка, която Уей Уей му беше сложила, беше изкривена на една страна. Въпреки това, пак изглеждаше красив и изискан——

Уей Уей  го погледна и се засмя. Малкото чувство на неудобство, което изпитваше, сега се изпари заедно със смеха ѝ.

Уей Уей го побутна в банята,

-- Вземи си душ. После ще те черпя патешко.

Наблизо до апартамента на Сяо Лин имаше ресторант, където правеха патешко на грил. Беше известен с вкусна храна на ниски цени. За двадесет долара можеше да си купиш три различни ястия с патешко; едното беше половин патица с кожата, другото нарязано пържено патешко, а последното -- кости от патица, варени на супа. Ако поръчаш и още две ястия и плодова салата, беше повече от достатъчно за двама.

Уей Уей беше изгладняла след цялото чистене , така че бързо опустошаваше храната на масата с пълна сила. Излезе от ресторанта натъпкана, но щом пристъпи извън входната врата, видя, че небето е пълно със сиви облаци и гърмеше. Скоро заваля из ведро.

Можеха единствено да изчакат в ресторанта докато дъждът спре.

Дъждът не трая дълго и спря след десет минути, но успя да разхлади атмосферата след горещия ден. Уей Уей се освежи. Въздухът беше чист и прекрасен.

Сяо Най надигна поглед към небето. Той се засмя.

Уей Уей знаеше, че беше направила доста срамни неща днес, затова подозираше, че той се смее на нея. Тя поклати ръката му и попита,

-- Защо се смееш?

Сяо Най я погледна и усмивката в очите му се увеличи.

-- Нищо. Просто имам чувството, че в момента, в който ти излезе, небето се просветли.

Хей!

Нямаше нужда да бъде толкова романтичен, нали?!

Уей Уей го изгледа ядосано с червено лице и разтуптяно сърце. Но понеже беше емоционално афектирана, не изглеждаше сякаш е ядосана, а сякаш се опитва да го съблазни. Сяо Най не можеше да издържи повече, сведе глава и я целуна.

Уей Уей имаше чувството, че гръмотевиците отново се чуваха в небето. Бяха, бяха на улицата сега, *идеше ѝ да припадне,* ами ако някой ги видеше? Тъкмо когато се тревожеше да не ги види някой, тя осъзна, че някой я гледа.

Обърна се и видя две момиченца на четири-пет годинки c коси, вързани на опашка. Te ги бяха зяпнали с очи широко отворени от любопитство. 

Господи! Уей Уей изрида в сърцето си и дръпна Сяо Най, за да избягат.

Никога не го бяха дърпали по такъв нетактичен начин през целия му живот. Той не знаеше дали да се смее или да плаче.

-- Уей Уей.

-- Хайде да се махаме. Срам ме е.

След малко тичане, Уей Уей остана без дъх. Но все още не пускаше ръката на Сяо Най и продължаваше да го дърпа. Като стигнаха до чисто, покрито с трева място, което не беше наваляно от дъжда, Уей Уей най-сетне го пусна, седна на земята и не помръдна.

Сяо Най седна до нея. И двамата мълчаха за известно време.

 Вечерният бриз носеше ароматът на трева и дъжд. Човек можеше да се потопи в тази свежест. Но навярно ароматът на човека до нея също допринасяше към атмосферата. Уей Уей си даде сметка, че иска да седне по-близко до него, затова набързо завъртя глава на другата страна и се направи, че се занимава с тревата до нея.

След известно време се сети за нещо,

-- Защо така и не ме пита защо се връщам толкова внезапно?

Нима беше нужно да пита? Сяо Най я изгледа въпросително.

Не бъди толкова нарцистичен! Попитай ме, -- Уей Уей го принуди с поглед.

Сяо Най се предаде и попита,

-- Хубаво. Уей Уей, защо се върна толкова внезапно?

Уей Уей отговори доволно,

-- Мисля да стажувам. Не можах да си намеря нещо подходящо вкъщи. Твоята компания наема стажанти, нали?

Сяо Най отвърна със сериозно изражение,

-- Имаме много високи стандарти за работниците си.

-- … … Ще бъда стажант без да ми плащате.

-- Мм, човек трябва да е още по-внимателен с безплатния труд.

Уей Уей откъсна два стръка трева и ги хвърли към него,

-- Какво искаш тогава?

-- Подкупи ме, -- измърмори Сяо Най.

Можеше ли да бъде по-безсрамен?!

Но след като тези, които искаха услуга, нямаха право да поставят условия, Уей Уей трябваше да се смири,

-- Ще те черпя късна вечеря после.

Сяо Най отказа учтиво,

-- Съжалявам, но освен чара на прекрасната ми жена, не приемам други подкупи.

-- … …