Глава 36 Попътен вятър
На Планините на залеза беше тихо.
Музикантът, чиито реакции по принцип бяха много бързи и ловки, този път се забави няколко секунди преди да натисне „Приемам.”
Предмет: Фиба
Име: Фибауей (кръстена от създателя, може да се преименува)
Клас: Шедьовър сред екипировката за смъртни нива
Необходимо ниво: 90
Качества: Музикалност +15%, Скорост за регенерация на мана +12%, Бързина +38, Здраве +1000
Издръжливост: 500/500
Професия: Музикант
Създател: Лу Уей Уей Уей
-- Когато поисках от Фън Тън четирите любимеца, поисках и два редки материала, Бял ахат от Тиеншен и Огън от деветото ниво на рая (най-високото в Будизма). Твоята фиба така или иначе е една от най-добрите, но исках да видя дали мога да създам нещо по-добро.
Резултатът? Беше извадила голям късмет и предметът ѝ беше определен като „шедьовър.”
В „Сънища за Дзянху”, най-добрата екипировка, създавана от системата, се водеше „ниво безсмъртни”. Нещата, създавани от играчи, се водеха екипировка за смъртни. Но това не значеше, че екипировката за смъртни е задължително по-лоша от тази за безсмъртни. Например, фибата на Уей Уей имаше такива атрибути, че беше по-качествена от по-голямата част от екипировките за безсмъртни. Беше много трудно играч да създаде „шедьовър”. Влагаха се скъпите материали и трябваше да си високо ниво, но всичко беше въпрос на шанс.
-- ^_^ Имах голям късмет. – Уей Уей написа развълнувано и стана необичайно приказлива. Имаше още много неща, които искаше да каже. Колкото повече говореше, толкова повече усещаше напрежение. Но макар и да беше засрамена, ако трябваше, отново би повторила тези думи. Пръстите ѝ спряха на място, когато музикантът написа,
-- Аз съм този с голям късмет.
Уей Уей се изчерви. Не знаеше дали страда от някакво самовнушение, но имаше чувството, че дори обикновените изречения, изказани от него, сякаш значеха повече от колкото изглеждаше привидно.
-- … … Ех, значи и двамата имаме късмет. -- Какви ги говореше … …
Сяо Най леко се усмихна, сякаш усещаше, че тя е засрамена зад монитора,
-- Какво значи Фибауей?
-- Фиба от Уей Уей, -- Уей Уей не беше особено романтична и беше решила, че това име е лесно за запомняне – Ако не ти харесва, смени го. Аз не съм особено креативна.
-- Няма нужда да го сменям. Много ми харесва.
Да носи в косата си Уей. 1
Как можеше да не му харесва?
-- Ох.
Този път Уей Уей не успя да открие никакво скрито значение в думите му. Искаше да избяга,
-- Хм, аз ще ставам. Много играх днес и съм малко уморена. Ще лягам по-рано.
Музикантът не я спря,
-- Добре. Благодаря, съпруго, за усърдието ти.
-- . . . . . .
Думите на този човек … … винаги бяха двояки. Тя не беше уточнила дали е уморена от друго или от правенето на фибата. Уей Уей му остави многоточие и бързо излезе от играта.
Червената сянка изчезна от върха на планината. Времето преминаваше секунда по секунда. След доста минути, дългите му пръсти нежно натиснаха десния бутон на мишката и той си сложи фибата.
Фибата от ахат беше изпълнена със светлина, скрита в черната му коса. Изглеждаше прозрачна и блестеше като лъч светлина в мрака. Сяо Най изпадна в транс.
Изведнъж му се прииска да я види.
Сега веждите ѝ навярно бяха леко навдигнати, а очите ѝ блестяха повече от обичайното. Щеше да е очевидно, че е засрамена, но щеше да се прави на безгрижна. Щеше да изглежда малко детински. Със сигурност красотата ѝ щеше да е несравнима.
Вратата на общежитието се отвори със силен ритник и наруши атмосферата в стаята. Веднага след това шокираният плътен глас на Ю Гун се дочу,
-- Няма начин, Трети братко! Навън е такава красива картина, цветята са потънали в лунна светлина, твоята любима е красива като цвете, а ти си се прибрал по-рано от нас! 2
-- Не си си похабил времето, четейки онзи речник с идиоми. – Пръстите му се преместиха от лаптопа. Той погледна за последно към красивия пейзаж в играта. Затвори лаптопа и скочи върху леглото. – Маджонг?
Уау!
Ю Гун нададе необичаен вой и извади кутия изпод леглото,
-- Какво ти става? Нима наистина искаш да играем маджонг?
-- Нищо, -- отвърна спокойно Сяо Най, -- Просто съм в добро настроение, искам да се разнообразя.
-- Хо-хо. Нека те предупредя, напоследък имам голям късмет с ръцете. Все ми се падат хубави карти. Като почнеш да губиш, да не се отметнеш и да не ми платиш. – Ю Гун изливаше думите в какафония от звуци.
Сяо Най си седеше край масата без да отвърне.
… …
… …
След един час.
Сяо Най сложи плочите пред себе си.
-- Поредица дракони. По-добре да ми платиш сега.
Ю Гун щеше да се разплаче.
Хоу Дзъ Дзиу го потупа състрадателно,
-- Приеми съдбата си. Кой да предположи, че след поканата за игра от Третия брат, ти ще плащаш накрая.
-- Кой е казал, че аз ще плащам? Нощта е дълга, -- Ю Гун удари по масата, -- Отново! Ще обърна резултата!
Нощта беше много дълга.
Тази нощ щеше да остане като вечен спомен в съзнанието им, понеже беше последната за четвъртокурсниците в университета. Сесията на по-малките курсове вече беше приключила. Изглеждаха уморени, но развеселени. Много от стаите останаха да светят цяла нощ.
Но ето, че се зазори. Ю Гун все пак не успя да промени резултата и трябваше да плати дълг от стотици юана, за да запази честта си.
Вечерта пък Уей Уей щеше да напусне Пекин и да се върне у дома за лятото.
-- Уей Уей билетът ти е толкова ранен. – Сяо Лин и Ър Си ѝ помагаха да си свали багажа по стълбите.
-- Да. – Уей Уей отвърна разсеяно, поглеждайки надолу по стълбите. Колата на Сяо Най я чакаше край дърветата.
Сяо Лин също надигна глава и се засмя,
-- Да имаш гадже с родители – професори наистина има своите предимства. Може да влиза с колата в кампуса. Иначе щеше да трябва да хващаш автобус до входа на кампуса, толкова неудобно.
-- Иначе нямаше да го наричаме Да Шен по ред причини. Но Уей Уей, -- каза Ър Си, -- като тръгваш толкова рано, твоят Да Шен не е ли ядосан?
Ядосан… … не би трябвало да е ядосан, нали?
Уей Уей се опита тайно да разшифрова изражението на Сяо Най, който стоеше в колата. Накъдето и да погледнеше, той изглеждаше фокусиран изцяло върху шофирането. Красивият му профил не показваше и следа от емоция, но определено не беше щастлив.
Уей Уей малко смутено му подаде една торбичка, която беше държала през цялото време. Вътре имаше дребен кактус,
-- Това е за теб.
Сяо Най надникна,
-- Нова зестра?
= =
Както се очакваше, Да Шен не смяташе да се отказва от тази дума „зестра”. Може би компенсираше, защото вчера я беше пропуснал.
-- Това е кактус, който отглеждам… Не мога да се грижа за него през лятото, затова го оставям на твоята грижа.
-- Аха, -- отговори Сяо Най нехайно, -- и удобно да ми напомня за теб?
Хей, не ставай такъв!
Тя знаеше, че му беше съобщила чак на обед, че ще заминава вечерта, по малко прекалено внезапен начин. Но вината не беше нейна.
-- Не тръгвам толкова рано нарочно, -- промърмори Уей Уей, -- Когато от университета правиха масова поръчка за билети, все още не те познавах.
Това беше истината и Сяо Най нямаше какво да отвърне.
На жп гарата Сяо Най отиде да купи билети до перона. Уей Уей го последва. Докато той си взимаше рестото от гишето, Уей Уей се приближи и попита продавача,
-- Има ли билети до град У за някой от следващите няколко дни?
Продавачът отговори без дори да проверява,
-- Не, всички билети за следващите пет дни са изчерпани.
Очакваше се, но тя все пак беше разочарована, особено след като Сяо Най я погледна изненадано.
Устните му най-сетне се усмихнаха. Той бързо я изведе от опашката, извади телефона си и започна да търси из указателя си.
-- Какво ще кажеш за самолета утре?
Уей Уей го гледаше в почуда известно време преди да разбере думите му, после се опита да го спре,
-- Не е необходимо.
Дори да остане още няколко дни щеше да трябва да си тръгне накрая. Беше постъпила импулсивно като попита продавача за билети. Като се успокои си даде сметка, че това не е добро решение.
Уей Уей сведе глава и каза,
-- Вече казах на баща ми, че се прибирам утре сутрин.
Атмосферата натежа. Сърцето на Уей Уей се огорчи щом той върна телефона си обратно в джоба.
Тогава … …
-- Няма нищо.
Той въздъхна, хвана ръката ѝ и двамата тръгнаха към чакалнята. Сяо Най каза,
-- Обади ми се щом се прибереш вкъщи.
Сърцето ѝ се успокои и тя кимна.
-- Купи си телефон колкото се може по-скоро.
Тя продължи да кима и обеща,
-- Веднага щом се прибера.
Уей Уей внезапно си спомни вчерашния разговор с нейните съквартирантки. Ър Си я беше попитала защо Да Шен не ѝ купи телефон? Тя беше отговорила – Да Шен не би направил такова нещо само след като сме излизали няколко дни, би изглеждало странно.
Тя изпита радост, когато си даде сметка, че двамата се разбираха така добре.
Той остана да я изпрати докато се качи на влака. Сяо Най тъкмо помогна за багажа, когато кондукторката обяви, че влакът скоро потегля.
-- Трябва да тръгваш, -- Уей Уей не знаеше какво да каже в този момент, само му напомни – И да се грижиш добре за кактуса.
Всъщност кактусът навярно не би имал проблем дори да не го поливат през следващите няколко месеца. Но когато тя си приготвяше багажа предната вечер, първата ѝ мисъл беше да го даде на Да Шен. От една страна, защото беше забелязала, че в офиса му няма кактус, а беше чула, че те помагат за абсорбирането на радиацията. Но по-дълбоката причина, за която тя не си беше дала сметка, навярно беше това, което Да Шен каза.
Да му напомня за нея … …
Лятната ваканция беше два месеца.
-- Като се прибереш, остави го до компютъра в офиса ти.
Най-добре беше да го вижда всеки ден.
Сяо Най надигна вежда.
Нима преди тя да си тръгне единственото, за което щеше да говори, беше нейният кактус? Ако я остави да си тръгне така би било същински провал.
Нежна целувка.
В следващия миг, сдържана целувка, която беше на място и криеше безкрай емоции в себе си, докосна челото ѝ.
С нежелание, Сяо Най се отдръпна и я погледна в очите.
-- Уей Уей, попътен вятър.
Както се очакваше, пътуването на Уей Уей към вкъщи наистина беше с попътен вятър.
Защото тя се чувстваше в облаците през цялото време >o
2 Това са два идиома. Единият, „красива картина,” намеква, че всичко е перфектно и красиво. Другият значи „цветя на лунна светлина”, но също и „меден месец” или „романтично ухажване”
